<?xml version="1.0" encoding="UTF-8"?><rss xmlns:dc="http://purl.org/dc/elements/1.1/" xmlns:content="http://purl.org/rss/1.0/modules/content/" xmlns:atom="http://www.w3.org/2005/Atom" version="2.0" xmlns:cc="http://cyber.law.harvard.edu/rss/creativeCommonsRssModule.html">
    <channel>
        <title><![CDATA[Stories by Lidia Manolova on Medium]]></title>
        <description><![CDATA[Stories by Lidia Manolova on Medium]]></description>
        <link>https://medium.com/@lidiamanolova?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
        <image>
            <url>https://cdn-images-1.medium.com/fit/c/150/150/0*IOAeEdhWPpTGhIko.</url>
            <title>Stories by Lidia Manolova on Medium</title>
            <link>https://medium.com/@lidiamanolova?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
        </image>
        <generator>Medium</generator>
        <lastBuildDate>Mon, 16 Nov 2026 04:02:12 GMT</lastBuildDate>
        <atom:link href="https://medium.com/@lidiamanolova/feed" rel="self" type="application/rss+xml"/>
        <webMaster><![CDATA[yourfriends@medium.com]]></webMaster>
        <atom:link href="http://medium.superfeedr.com/" rel="hub"/>
        <item>
            <title><![CDATA[Фотографът, който мечтаеше да стане архитект]]></title>
            <link>https://medium.com/@lidiamanolova/%D1%84%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%B9%D1%82%D0%BE-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D1%82%D0%B0%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%82-438610879c97?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
            <guid isPermaLink="false">https://medium.com/p/438610879c97</guid>
            <category><![CDATA[photographer]]></category>
            <category><![CDATA[architectural-design]]></category>
            <category><![CDATA[interview]]></category>
            <category><![CDATA[profile]]></category>
            <category><![CDATA[interior]]></category>
            <dc:creator><![CDATA[Lidia Manolova]]></dc:creator>
            <pubDate>Thu, 17 May 2018 21:56:19 GMT</pubDate>
            <atom:updated>2018-05-17T21:56:19.214Z</atom:updated>
            <content:encoded><![CDATA[<p><strong>Фотографът, който мечтаеше да стане архитект</strong></p><p>Познавате ли приказлив фотограф? Аз — не. А <a href="http://assenemilov.co.uk/">Асен Емилов</a> е от най-мълчаливите. Винаги ми се е струвало, че е поел от тишината на сградите и пространствата, които снима. И някак е едно цяло с тях. И все пак има неща, които снимките не могат да кажат, колкото и да ги сравняват с хиляда думи. За тях го питам в това интервю.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1001/1*2NKk4cfb1dROyMZOGMWP1g.jpeg" /><figcaption>M by Montcalm Hotel London / photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>Определяш ли се като архитектурен фотограф и с какво се различава снимането на архитектурни обекти и интериори от другите жанрове във фотографията?</strong></p><p>Да, в последните години се профилирах в снимането на архитектура и интериор. Снимал съм всичко, но като че ли това най-много ми допада и с това се занимавам. Тоест би трябвало да мога да се определя така. Като всеки отделен жанр архитектурната фотография борави с конкретен тип техника, която почти не се ползва вече или не се използва въобще в другите жанрове. Специфичното в нея е, че тя позволява контрол върху перспективните изменения в изображението. Или иначе казано, дава възможност за композиране на кадъра, чрез изместване на убежната точка или оста на обектива спрямо рамката на кадъра. Като цяло може да се каже, че снимането на архитектура е малко по-комплексно като жанр от техническа гледна точка.</p><p>Освен това част от спецификата на архитектурата, е че тя <em>основно е осветена от слънцето или е трудно да бъде осветена допълнително от самия фотограф.</em> Затова е нужно да развие определен усет или поглед върху материята.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*lyT0hmJ3XcyzEEnqiEfOtA.jpeg" /><figcaption>Stradford One / photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>Как и кога започна да снимаш архитектура и интериори? Случайно или целенасочено работата ти се разви в тази посока?</strong></p><p>Едва ли е случайно — имах мечта да стана архитект след завършване на художественото училище в Смолян. Новият център в родния ми град Смолян също има влияние — уникален архитектурен комплекс от доста интересни сгради — Родопския Драматичен Театър, трилогията от библиотека, музей и галерия определено са вдъхновяващи. В крайна<strong> </strong>сметка и любовта на живота ми се оказа архитект. Няма случайни неща :) Каквото си поръчаме — това<strong>! </strong>Снимането на интериор беше сравнително ново за мен, когато започнахме с Венци (<a href="http://vencislavavasileva.com/">Венцислава Василева</a>, б.а) да снимаме интериори за списание <a href="http://qmmedia.com/media/bravacasa/">Bravacasa</a>. Ако не се лъжа, беше преди около десетина години. Казвам сравнително ново, защото не бяхме го упражнявали реално, след като сме учили какви са принципите на работа в НАТФИЗ. Постепенно открих, че е нещо, върху което искам да се съсредоточа като професионален профил. В процеса на работа открих нещо, което много ми хареса —<strong><em> подходът към снимането на един обект много се доближава към подхода на архитектите към всяка една задача.</em></strong> Т.е — всяко задание идва със своите ограничения и рамки, които определят параметрите на проекта като функция и дизайн. Както това важи за архитекта, така е и за фотографа след това. В архитектурната фотография ме привлича предизвикателството да реша дадената задача, да я развия в конкретните й параметри. Привличат ме и дръзките решения в обем и мащаб, промяната на съотношенията и възможностите, които разкрива за създаване на различни композиции.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1001/1*mms6CkCfax5S4yCM4VtkLw.jpeg" /><figcaption>Espacio M3 / photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>Кое е най-трудното в процеса на визуално представяне на едно пространство или обект?</strong></p><ul><li>Да го представиш в добра светлина, когато няма предпоставките за това. Да се опитваш да съчетаеш или структурираш вкусове, които са несъвместими, да се опитваш да сглобиш стабилна композиция, когато пространството или обекта не са построени с идеята да бъдат представяни по определен начин. Тоест понякога желанията, даденостите и подхода към представянето имат нужда от известно напасване и изискват концентрация и голяма доза гъвкавост, за да може снимките накрая да постигнат целта си. Звучи много общо и може да се отнесе не само към снимането на архитектура, съгласен съм, но е факт. Понякога пък виждаш композициите на кадрите готови, подредени. Сякаш всяко кътче е проектирано с цел да се снима.</li></ul><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1022/1*HcVfzTEr_u-rbWgOZVXXoQ.jpeg" /><figcaption>Madeira House London/ arch. Rado Iliev / photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>Смяташ ли, че като артист фотографът интерпретира сградата, пространството или интериора според своята естетика?</strong></p><p>Всичко зависи от неговата мотивация, но също и от желанията и възможностите му. Безспорно фотографът, добре подготвен, познаващ средствата, с които се изразява, може да интерпретира сграда или пространство според своята собствена естетика. Интерпретациите са толкова, колкото фотографи има. В повечето случаи обаче мисията на фотографа е да изрази обективно това, което е искал да постигне архитекта, тоест да послужи на каузата на своя поръчител. Със сигурност обаче двама независими един от друг фотографи биха имали различен поглед или почерк върху един обект, при едни и същи предварителни указания.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*G2hAS7UvZlU5bD7ydGNFig.jpeg" /><figcaption>Observation House / I/O Architects / photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>Как се подготвяш за снимки, запознаваш ли се предварително с обекта, имаш ли бриф от архитектите и доколко се съобразяваш с него?</strong></p><p>Голяма част от подготовката е запознаване с обекта. Планове, предварителни снимки и визуализации, изпратени от архитекта вършат добра работа в тази насока. Когато има възможност, се запознавам с обекта на място. Така имам пряка <strong><em>възможност да планирам снимките спрямо осветлението и движението на слънцето,</em></strong> тъй като то е естественият и основен източник на светлина, независимо дали са екстериорни или интериорни.</p><p>Разбира се, набелязване на основните моменти и детайли на проекта и предварителните изисквания на архитекта в разговор с него са много важни за крайния резултат. Винаги се съобразявам с т.нар. бриф, той помага за по-оперативна работа, когато времето за снимки е кратко и добре структурираната програма е особено необходима. Естествено, правя много допълнителни снимки извън предварителните изисквания, ако времето позволява.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*B-FjlEA59GMsxF6ciZmaWw.jpeg" /><figcaption>White Concrete House / I/O Architects / photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>Колко е важна техниката, с която се снима?</strong></p><p>Както казах в началото, техниката е изключително важна, но разбира, се, зависи кой и как я упрaвлява. Този жанр на фотографията определено има няколко изисквания към техниката, която ползва фотографът. Едно от основните е той да работи с обективи или камера, които му позволяват да коригира перспективните изменения. Тоест вертикалните линии на сградата или пространството, което е пред обектива да се запазят вертикални. <strong><em>Много хора казват, че това може да се коригира във фотошоп.. Забравете го това!</em> </strong>Ако някой се занимава професионално със снимане на архитектура, трябва да се е коригирал преди да започне да снима.</p><p><strong><em>Много смешен случай</em></strong> — oхранителят на банка, която снимах наскоро, беше с мен почти през цялото време и наблюдаваше с интерес. Аз сменям обективи, въртя някакви врътки, местя равнините, фокусирам, променям настройките на апарата снимам с дистанционно… От друга страна, обектът е прекрасен, работата върви и у мен няма грам напрежение. Освен, че усещам на човека му се иска вече да си ходи, но не ме заговаря. Към края на снимките обаче той не издържа и ми вика — “<strong><em>Е не, ти правиш снимането да изглежда ужасно трудно! Казвам ти човече — дори и с телефона няма да снимам вече…</em></strong>”</p><p><strong>Какво обикновено не знаят хората за работата на един фотограф?</strong></p><p>Хората не знаят или в повечето случаи пропускат мисълта за подготовката на фотографа преди фактическото „щракване“. Така любим термин! <strong><em>Фотографът не работи само с показалеца на дясната си ръка, а преди всичко с главата си.</em></strong> Фотографията в самата си същност е изключително комплексно занимание и на фотографът първо трябва да му щрака пипето и след това пръста. Естествено, на някои хора им работи основно с пръста… степените по тази линия доста варират. (Например аз снимам с дистанционно и ползвам палец :)</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/788/1*vi5GXHZsMVz1ZvGE7geP9Q@2x.jpeg" /><figcaption>White Concrete House / I/O Architects / photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>От няколко години живееш и работиш в Лондон, но снимаш често и в България. Променя ли се според теб архитектурната среда у нас и как?</strong></p><p>Променя се да, постепенно, бавно и плавно в положителна посока. Естествено безумия продължават да се строят. Положителното е, че средата е малко по-уравновесена според мен, за разлика от бума преди години. Едно знам — архитектурата би се променила по-бързо към по-добро, ако не е това сляпо и алчно желание за изпълване на нормите и мислене на дребно от страна на поръчителите. Както е интересен и въпросът с конкурсите, как се случват и на кого се дава шанс.</p><p><strong>Имаш ли любим проект и кой е той (в България или в Лондон)?</strong></p><p>Има вече доста платформи за архитектура в интернет и е невероятно колко много интересни проекти се показват в тях. Наистина любим обаче, според мен по-скоро може да ти стане този проект, който си видял на живо. Мога да дам пример с една сграда, която се появи малко след като се преместих в Лондон — <em>M By Montcalm Hotel</em>. Доста e концептуална, вдъхновена е от един повтарящ се мотив в картините на опарт художничката Бриджет Райли /Bridget Riley/. Както обясняват архитектите <a href="https://squireandpartners.com/">Squire &amp; Partners</a>, кожата на фасадата е съставена от трислоен пакет, който създава възможност за променящи се нива на прозрачност, наситеност и плътност. Детайлът на фасадата модулира и манипулира светлината вътре и създава условия за абсорбиране на слънчевата енергия. Дава и богатство на фактурата отвън. <strong><em>Опарт в действие, при това тъкмо срещу очната хирургия.</em></strong> Болезнено остра сграда!</p><p>В България бих посочил един от последните проекти, които снимах. Реконструкция на къща във Стара Загора, проектирана от <a href="http://www.ioarchitects.com/">I/O архитекти</a>. В нея има доста интересни детайли, които са много редки и новаторски като решения, някои от тях не съвсем видими. Един от основните моменти е невероятната вътрешна стълба, преминаваща през средата на къщата. Впечатляващ детайл, истинско предизвикателство за моделиране, изпълнение и монтаж, и невероятно благодатна за снимане.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/910/1*xEz5VFAGTCFIIcZ6E9qgLQ.jpeg" /><figcaption>White Concrete House Stara Zagora / I/O Architects photo Assen Emilov</figcaption></figure><p><strong>Какво е добре да знаят архитектите, когато се обръщат към фотограф за своите проекти?</strong></p><p>Добре е да знаят първо какъв резултат искат да постигнат със снимките, защо и как искат да изглеждат те, какво да показват. След това да проучат какво ще им предложи даден фотограф като стил. Да проверят с каква техника борави. Добре е да имат предвид, че до голяма степен цената, която им дава фотографът, определя качеството. Трябва да знаят също, че инвестират в себе си по този начин. Инвестират в архива си, в името си, проявяват уважение към огромния труд, който са положили. Да се обърнат към професионален фотограф, който е подготвен и се развива в посока да снима архитектура. Тогава добрият краен резултат е важен и за двете страни.</p><p>Има и архитекти, които още по-внимателно подхождат към идеята и избора на фотограф. Затова работят с професионалисти, които да предадат архитектурата чрез стила и усещането си. Да направят разказ, който да предаде преживяването от идеята, мястото, обемите и материалите, и по този начин да вдъхновят хората. Пример за супер взискателен архитект е швейцарецът Петер Зюмтор и неговата съпруга Хелен Бине — архитектурен фотограф с изключителен, разпознаваем стил.</p><p><strong>Кои фотографи те вдъхновяват?</strong></p><p>Има много, известни и неизвестни — да речем <a href="https://iwan.com/">Иван Баан</a>, <a href="http://www.helenebinet.com/">Хелен Бине</a>, Занг Кичун, Томас Струт, Andreas Gurski… много са!</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*y6RwNONYTFDovVTjUEZh4Q.jpeg" /><figcaption>Асен Емилов / assenemilov.co.uk/</figcaption></figure><p>Б. а Интервюто с Асен е взето за сайта на шоурум <a href="http://www.sklada.bg/">СКЛАДА</a> като част от платформата СКЛАДА § Приятели / април 2018</p><img src="https://medium.com/_/stat?event=post.clientViewed&referrerSource=full_rss&postId=438610879c97" width="1" height="1" alt="">]]></content:encoded>
        </item>
        <item>
            <title><![CDATA[По- хубава, отколкото на кино]]></title>
            <link>https://medium.com/@lidiamanolova/%D0%BF%D0%BE-%D1%85%D1%83%D0%B1%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%B8%D0%BD%D0%BE-b56f1ed325cc?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
            <guid isPermaLink="false">https://medium.com/p/b56f1ed325cc</guid>
            <category><![CDATA[life-lessons]]></category>
            <category><![CDATA[history]]></category>
            <category><![CDATA[architecture]]></category>
            <category><![CDATA[interior-design]]></category>
            <category><![CDATA[villas]]></category>
            <dc:creator><![CDATA[Lidia Manolova]]></dc:creator>
            <pubDate>Tue, 06 Mar 2018 16:52:01 GMT</pubDate>
            <atom:updated>2018-03-06T16:52:01.584Z</atom:updated>
            <content:encoded><![CDATA[<p>По- хубава, отколкото на кино</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*yL672opzw4SNGCUOA-JNeg.jpeg" /></figure><p>Тя е главен герой в един от най-красивите италиански филми на 21 век. Като всяка истинска мilanese има история, част от която споделя, но останалата е мистерия. Животът й разказва за две жени, един мъж, двама архитекти и за изкуството да живееш в Милано. Вила <a href="https://www.fondoambiente.it/luoghi/villa-necchi-campiglio">Necchi Campliglio</a>, via Mozart 14.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*i7bnxqhAR2z9tb9xlsvbiQ.jpeg" /></figure><p>В една мъглива миланска вечер през 1932 г. богатият индустриалец Анджело Кампилио и съпругата му Джиджина Неки излизат от La Scala. Безупречно елегантни и красиви, те не пропускат представление или изложба в града; тук са офисите на Анджело, който произвежда мотори за всякакви уреди, тук Джиджина и нейната сестра Неда попълват гардероба си с дрехи и обувки по мярка от бутиците на Ferragamo, DÁgata, Ronchi, Capucine… Дъщери на не по-малко богат индустриaлец от Павиа, те не са лишени от нищо. Освен от едно — да живеят в Милано. Тази вечер, когато поради мъглата объркват улиците в центъра на града и се озовават сред строежите на нови сгради на ъгъла между Corso Venezia и Corso Monforte, Джиджина Неки и Анжело Кампилио решават да станат миланчани. Или може би са го решили в момента, когато виждат табелата “Продава се“ пред парчето земя на ул. Моцарт 14. На другия ден то вече е тяхно. Тук ще бъде техният милански дом в следващите близо 70 години. Родени сред просторните пейзажи с езера и поля на Павия, те знаят каква къща искат — градска, но спокойна и просторна, оазис сред високите сгради с червени тухлени фасади наоколо. Изборът на архитект е съвсем естествен — кой друг, освен Пиеро Порталупи, който проектира къщите на почти всяка заможна миланска фамилия в тази част на града? Където и да се обърнеш, виждаш негови проекти — от преддверието на Duomo и Banca Commerciale до Планетариума и монументалната сграда на фирмата Buonarotti — Carpaccio — Giotto. Сега той трябва да се справи с предизвикателството да проектира нещо различно — вила, която носи духа на провинцията в луксозното сърце на града.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*02J5RBfeJIkwfl6KGCSzfg.jpeg" /></figure><p>След три години строеж, през 1935 –та, <a href="https://www.fondoambiente.it/luoghi/villa-necchi-campiglio">Villa Necchi Campiglio </a>е готова да бъде дом на Анжело, съпругата му Джиджина и доведената й сестра Неда, както и на кръга от приятели — не много на брой, но избрани. Техният свят е светът на високата средна класа индустриалци от Ломбардия — заможни, но и здраво работещи, винаги в крак с времето и с неговите последни научни и технически постижения. Самата вила е смайващо напред във времето — Порталупи проектира детайли, които и днес са забележителни с красотата и функционалността си — плъзгащи се масивни врати, вградени мебели, басейн със затопляща се вода (единственият в Милано по това време), закрит тенис корт, гараж… Рационализмът на 30-те и строгите линии на арт деко се допълват от луксозни материали и изпълнени съвършено интериорни детайли.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*JPjF5wdaqz9jPrfi-RMS0A.jpeg" /></figure><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*AqfVyjpYF5rS1GDLk-oYdg.jpeg" /></figure><p>Целият интериор излъчва едновременно величие и строга дисциплина. В град като Милано, където богато орнаментираните сгради са на всяка крачка, вилата се превръща в манифест на новото време, на рационално разпределените вътрешни зони, на модернизма; блестящ символ на статус за новия, смел италиански елит. Ако на днешните посетители — пуристи обзавеждането им се струва твърде пищно и класическо за стила на Порталупи, то е защото през 50-те години Джиджина Неки се обръща към друг архитект — Томазо Буци, който обзавежда „хладния“ интериор на вилата в модния тогава декоративен стил от 19-ти век.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*Mrk8KzEK896Po3vu0mFNCQ.jpeg" /></figure><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*NdYkmejq_IIr1SXnoStqRw.jpeg" /></figure><p>И все пак, няма по-щастлив момент за италианския режисьор Лука Гуаданино от този, когато вижда снимките на Villa Necchi — той търси от години мястото, където да снима своя прословут филм <a href="http://www.imdb.com/title/tt1226236/">„Io Sono L’Amore“ </a>(2010). „Написах сценарий, който изискваше къща, подобна на куб от мрамор с голямо стълбище и строги линии, казва той. — Блъсках си главата толкова време да открия дом, който излъчва богатство, но и сдържана чувственост.“ Вилата, отворена за посетители през 2008 — ма, се появява пред погледа му точно навреме. Според Гуаданино тя „показва манията на миланската буржоазия за перфектност и лукс“, както и очарованието на „старите пари“. Говорейки за своята героиня Ема и начина, по който тя се чувства в света на миланската буржоазия, звездата на филма Тилда Суинтън допълва: „тази къща е едновременно палат, музей и затвор.“</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*bMSNKzU9qj08d0YLLPCtnQ.jpeg" /><figcaption>Тилда Суинтън в сцена от филма I Am Love (2010)</figcaption></figure><p>За Неда, Джиджина и Анджело обаче тя не е нищо подобно. Тя е съвършеното бягство от света наоколо — на крачка от La Scala и via Montenapoleone, потънала сред огромни магнолии, с щедри вътрешни пространства, където всеки има своя апартамент, с колекцията от статуи и картини, къщата е истинска скъпоценност, скрита от погледите и дълго време отворена само за най-близките на семейство Неки Кампилио. Разкошната трапезария на първия етаж, библиотеката и зимната градина са събирали на изискани вечери наследниците на европейските аристократични фамилии. Гостната стая и до днес се нарича „Стаята на Принца“ — там е живял принц Енрико д‘Асиа по време на честите си посещения в Милано.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*DNaTKKYPhy8EcZ5X9WKF8A.jpeg" /></figure><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*lfshjHo6akG-4W5u7woGFA.jpeg" /></figure><p>Джиджина Неки живее тук до края на дните си. Тя напуска вилата и света на 99 години, през 2001 г. Завещава къщата на италианската фондация за културно наследство (Fondo Ambiente Italiano), която я превръща в любимо място на миланчани, запазвайки очарованието й непокътнато.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*lVisUgjsJhcD6QKCedMVGg.jpeg" /></figure><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*k56A9lh_RIGq9oPRzsDByw.jpeg" /><figcaption>Неда и Джиджина Неки Кампилио</figcaption></figure><img src="https://medium.com/_/stat?event=post.clientViewed&referrerSource=full_rss&postId=b56f1ed325cc" width="1" height="1" alt="">]]></content:encoded>
        </item>
        <item>
            <title><![CDATA[Дизайнерът като диктатор: интервю с Елиа Недков]]></title>
            <link>https://medium.com/@lidiamanolova/%D0%B4%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B5%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80-%D0%B8%D0%BD%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B2%D1%8E-%D1%81-%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B0-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BA%D0%BE%D0%B2-a97d87c84f7d?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
            <guid isPermaLink="false">https://medium.com/p/a97d87c84f7d</guid>
            <category><![CDATA[lifestyle]]></category>
            <category><![CDATA[interview]]></category>
            <category><![CDATA[holistic-thinking]]></category>
            <category><![CDATA[architecture]]></category>
            <category><![CDATA[interior-design]]></category>
            <dc:creator><![CDATA[Lidia Manolova]]></dc:creator>
            <pubDate>Tue, 13 Feb 2018 09:32:15 GMT</pubDate>
            <atom:updated>2018-02-13T09:32:15.086Z</atom:updated>
            <content:encoded><![CDATA[<figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*G6xwz6autjRrJcZ4eEYlxQ.jpeg" /><figcaption>Gallery and office for Edno Design Week in Plovdiv, Bulgaria photo Elia Nedkov</figcaption></figure><p>Той живее в София само от пет години, но успя да превърне името си в запазена марка за нетрадиционен подход към дизайна. Архитект, който с еднаква убедителност изразява безкомпромиснатa си естетика във всичко, което прави — от интериорни проекти до осветителни тела и чанти, <a href="http://www.elianedkov.com/">Елиа Недков </a>владее онази увлекателност в говоренето, която издава дълбока вътрешна убеденост, нестихващ ентусиазъм, <a href="#_msocom_1">[1]</a> <a href="#_msocom_2">[u2]</a> рицарска отдаденост на идеята за необходимост от разрушаване на статуквото. Срещаме се с него по повод предстоящия му <a href="https://www.facebook.com/events/145631219551134/">майсторски клас </a>в <a href="http://www.generatorsofia.com/"><strong>Генератор</strong></a>, за да разберем какво е <em>емоционална ергономия</em> и защо изборът на интериорен дизайнер е — буквално, важен за здравето и добрия живот.</p><p>От Лидия Манолова / <a href="http://www.lidiamanolova.com/">www.lidiamanolova.com</a></p><p><strong>Защо „майсторски“ клас?</strong></p><p>Майсторството е сложно, то идва с познанието и произлиза от факта, че си се задълбочил в някаква материя. Това трябва да се разбере. Често организаторите на класа искат да направя точно описание на отделните му части — но за мен майсторството не е формула, не е отговор на въпроси от рода на „как да…“ Майсторството е в това да получиш подход, да се запознаеш с идеи. Когато си научил, че пиронът се забива с чук и винтът се завива с отвертка, следващата стъпка е да разбереш къде да забиеш този пирон, къде да завиеш винта. То не е използване на инструмента, друго ниво е.</p><p><strong>Как може да се предаде това?</strong></p><p>Чрез вдъхновение. <em>Емоционалната ергономия</em><a href="#_msocom_3"><em>[3]</em></a><em> </em>е начин да разбереш как ще се чувстваш в едно пространство, а не как ще функционира то. Искам да дам шанс на участниците в класа да разберат как се случва това; да скъся пътя към върха на планината. Ако това е нечие търсене, ако някой има интерес, искам да споделя тези мои подходи и да разруша някои общоприети.</p><p><strong>Би ли обяснил малко повече за приложението на <em>емоционалната ергономия</em> в интериорния дизайн?</strong></p><p>Това е подход, който се интересува преди всичко от пространството. Интересува ме какво е пространството само по себе си. Ако не знаеш какво е то, започваш да го кичиш, декорираш, превръщаш го в колаж. Не се отнасяш към него с това, което заслужава. Пространството е нещо, в което ти се движиш и живееш. То оставя отпечатък върху теб. Паралелно с това трябва да знаем как то се създава — от сблъсъка на светлината с някаква повърхност, което дава усещането за ограничен обем. В зависимост от това как рефлектира светлината върху тази повърхност, разбираме каква е тя. Този момент има сакрална стойност в моето съзнание. Много по-второстепенно е каква маса, какъв диван ще сложиш. Това вече не е емоционална, а човешка ергономия…</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*4WiWSZju9oiv5cpX_cZ-Jw.jpeg" /><figcaption>Private apartment in Sofia, Bulgaria photo Serdgio Chimenti</figcaption></figure><p><strong>Не е ли това обаче всеобщото разбиране за интериорен дизайн?</strong></p><p>В класа ще се занимаем с много по-първични понятия. Трябва да разрушиш това разбиране, за да отвориш място за нови гледни точки. Това един от моите подходи — и в преподаването, и с клиентите. Другото, за което ти говориш, е ползване на една информационна база от дивани, фотьойли и ти да кълвеш като кокошка от тях….</p><p><strong>Но нали постоянно се твърди — в списания, блогове, че интериорът изразява персоналността на собственика. Твоят подход издава известно впечатление за дикатура на дизайнера.</strong></p><p>Всички подходи са възможни, всеки може да избира. Но тук говорим за ролята на интериорния дизайнер.</p><p><strong>Да, защо ни е необходим той?</strong></p><p>Ами това все едно да вземеш ножа и да си отрежеш сам апендисита, разбираш ли? Има си хирург за тази цел. Можеш и сам да си оправяш колата и тя ще върви така, както си я поправил… Въпрос на избор е как ще живееш в пространството си. В интериора има много повече ергономия, отколкото в градския дизайн. Много по-важно е за теб персонално. Пространството те оформя, дори без да усещаш. Ако си направиш черен интериор, той ще има различно въздействие, отколкото друг… Един добър интериорен дизайнер разбира това.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*TWgs4MRIKjXj-4RlYYGxZg.jpeg" /><figcaption>Project for <a href="http://www.vieropaints.com/">Viero</a></figcaption></figure><p><strong>Т.е. <em>емоционалната ергономия</em> поставя човека в центъра на интериорния дизайн…</strong></p><p>Да, човекът е протагонист. Не диванът, не столът. За мен интериорният дизайн не е наместване на мебели. Виждам го като архитектура, само че отвътре. Живеем в свят, в който отвън си позволяваме много неща, а все повече лимитираме вътрешните пространства — малка квадратура, ниски височини… Това изисква силно развито усещане за материите и светлината, за да се внуши щедрост. Човекът има нужда да се чувства в щедро пространство. Говоря за обем, не за мебели. Щедростта не идва от диван, който струва 6000 евро; това идва на много по-късен етап. <em>Аз пледирам за правилно създадени обеми, за светлина, за правилни материали.</em></p><p><strong>Не са ли това принципите на минимализма в дизайна? Представям си интериори на Клаудио Силвестрин, Джон Поусън, Петер Зумтор…</strong></p><p>Не се интерсувам толкова от стила. Все повече ме интересува как нещата остаряват, как една стена старее във времето например. Най-красивите материали са тези, които носят следите на времето и природата.</p><p>Имаш предвид източната философия уаби –саби?</p><p>Тези философии са първо възникнали в съзнанието, после се прилагат към други неща. За мен всички закони са едни същи — от най-малкото до най-голямото. Харесва ми да се изразявам чрез архитектура и дизайн, но принципът е същият в музиката, в медицината, в танца… Българският дизайнер в момента е доктор, който си мисли, че когато види симптом на грип, трябва да даде най-доброто хапче. Пак казвам, този подход също е възможен, но не е моят избор. Аз започвам от първичните причини.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*HJPZ_W1-5wPzzDCBOqbQ9Q.jpeg" /><figcaption>Private apartment in Sofia photo <a href="http://www.sergiochimenti.it/">Serdgio Chimenti</a></figcaption></figure><p><strong>Може ли всеки дизайнер да си позволи такъв холистичен подход?</strong></p><p>Разбира се. Поне аз постъпвам така. То е взаимен процес — клиентите правят избор с мен, аз правя избор с тях. Смешно е да се претендира, че всички трябва да имат холистичен подход — това е нещо, с което се идентифицираш. Аз не мога да разделя нещата — работа, живот, храна, отношения. Този избор ми дава истинско удоволствие, че правя нещата по правилния начин. Няма универсален отговор.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/900/1*_rOMAjSUSZdD3l0fctMaTg.jpeg" /><figcaption><a href="http://www.elianedkov.com/">Elia Nedkov</a> photo Felia Baruh</figcaption></figure><img src="https://medium.com/_/stat?event=post.clientViewed&referrerSource=full_rss&postId=a97d87c84f7d" width="1" height="1" alt="">]]></content:encoded>
        </item>
        <item>
            <title><![CDATA[Над смълчаните полета]]></title>
            <link>https://medium.com/@lidiamanolova/%D0%BD%D0%B0%D0%B4-%D1%81%D0%BC%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D1%82%D0%B0-f3c81680aa2d?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
            <guid isPermaLink="false">https://medium.com/p/f3c81680aa2d</guid>
            <category><![CDATA[poetry]]></category>
            <category><![CDATA[christmas]]></category>
            <category><![CDATA[winter]]></category>
            <category><![CDATA[memories]]></category>
            <category><![CDATA[essay]]></category>
            <dc:creator><![CDATA[Lidia Manolova]]></dc:creator>
            <pubDate>Sun, 17 Dec 2017 15:28:32 GMT</pubDate>
            <atom:updated>2017-12-17T15:36:01.218Z</atom:updated>
            <content:encoded><![CDATA[<p>Над смълчаните полета</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*5y-jCCwhZxwhnfj3h-fLEQ.jpeg" /></figure><p>„Сенките се сгъстяват и стадата</p><p>се завръщат в оборите.</p><p>Сива е светлината по опустелите ливади…</p><p>Аз се завръщам бавно по изминатия път</p><p>Без сам да знам защо.“</p><p>Тагор, Думи с ритъма на вечност</p><p>Седмица преди Коледа. Седя пред компютъра и се опитвам да направя списък за предколедните задачи, подаръци и събития. Не върви. Изведнъж разбирам, че не искам да го правя. Чувам в мислите си звънчетата от онази песничка, даже не, не чувам звънчета, а само онова натрапчиво и толкова трудно за изпяване „зън- зън зън –зън зън-зън, медени звънчета“. Когато я пеехме в училище, винаги спирах на зън-зън и само се преструвах, че го изпявам — усещах абсолютното безсмислие да пресъздаваш звука на звънчетата… То ме завладява и сега преди празника.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/717/1*4XtOFN-h62TOteG38AroVA.jpeg" /></figure><p>Шейната се плъзга тихо назад, както може би е нормално за възрастта ми. Но какво говоря, тогава нямаше Коледа. Думата я нямаше. Не и ТАЗИ Коледа. Имаше училищно тържество с голяма елха, валс на снежинките (колко студено беше в стаята за преобличане в салона на селското читалище, колко трудно беше да намериш бял найлонов чорапогащник, колко горчиво — да си с къса черна коса и пълни крачета!) Имаше дядо Мраз и Снежанка, и сърцето тупаше при всяко бъркане в чувала … ще има ли за мен? Не съм спирала да се питам. Знам, че забравям подаръците, но чувството, което идва с тях, никога. Подаръците са важни. Или бяха? Никой не броеше колко са ястията на Бъдни вечер — баба, която обикаляше къщата с лопатката за въглища, в която димеше тамян и гонеше злите сили, беше по-важна. Излизахме с нея на терасата и викахме с пълен глас „ѐла ни, Господи, на нашата сладка вечера!“</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/960/1*6HVZS73Hx9odZzVgqIGTfQ.jpeg" /></figure><p>Наблюдавам приближаването на Коледа, блоговете, постовете, снимките, думите; опитите да се укроти глада за подаръци, за уют, за специална атмосфера, за гости, за свещи, за украса, за аромати, за преживяване… Трябва да съм честна — канелата и ванилията не са ароматите на моите коледи. Късно се срещнах с тях и с джинджифила, с фините порцеланови чаши, с шампанското и ленените покривки за маса. Не казвам, че беше по-хубаво, не, не беше — пушек, влажна дъбова шума, с която хранехме козите, греяна ракия в червен чайник с чукнат емайл. Даваха ни да опитваме от всичко — ракия, вино, с наричането „кръвчица да ти стане“. Е, стана… Шейната се плъзга и в студения „салон“ на къщата ни виждам тате, който влиза, целият още в сняг, топящ се по раменете му; носи елхата. В големите джобове на канадката му (така се казваше дебелата връхна дреха, с която ходеше на работа), има две шоколадови матрьошки — по една за мен и за брат ми. Станиолите се излъскват дълго и внимателно с пръсти, затискат се между страниците на някоя книга, заедно с обвивките от изядените през годината Лакта бонбони — червени, сини, зелени и жълти. С тях увиваме орехи и полусварени бобови зърна — толкова, че да мине дебелата игла през тях и да ги наниже. Бобче в станиол — сламка — бобче в станиол — сламка. Гирлянди. Памук върху клонките. Остър мирис на смола и гора. Баща ни беше горски, зелените му дрехи миришеха на гора и дървета. Живееше с половин бял дроб, след операция и само гората му даваше кислород. Седя и си мисля на какво мирише Коледа. Прекрасните свещи с трудно запомняща се комбинация аромати, които паля вечер сега или онази стая, пълна догоре със сухи бобови шушулки, в които са заровени малки жълти ябълки? Или на другата, в която са “скрити“ тавите с баклава, току-що заляти със сироп и индрише? Студените тайни стаи на селските зими. Топлата миришеше на прясно нацепени дърва и дим. Нищо идилично. Но полето наистина беше смълчано и къщите наистина се гушеха в снега. И комините пушеха самоотвержено, непрестанно. Бяха (и сега са) обикновени селски къщи, толкова криви и нескопосани, чаровни в своето непретенциозно съществуване. Те са си там, но аз къде съм — с очите, видeли толкова красиво измислени домове, с хилядите думи, които се опитвах да ги разтълкувам и с памет за мястото, откъдето идвам. Но, докато всеки ден поглеждам към нещо любимо у дома, разбирам защо не защо не следвам правилата за златно-червено, сребърно — синьо, скандинавско — средиземноморско. Защо инстаграмът ми не е подреден и едностилен. Защо искам да пиша за истинските къщи с пушещи комини и объркания им живот. И защо предпочитам да си мисля за смълчаните полета. А те стават все по-необозрими.</p><p>16 декември 2017</p><img src="https://medium.com/_/stat?event=post.clientViewed&referrerSource=full_rss&postId=f3c81680aa2d" width="1" height="1" alt="">]]></content:encoded>
        </item>
        <item>
            <title><![CDATA[Muses and Museums]]></title>
            <link>https://medium.com/@lidiamanolova/muses-and-museums-cf494c5ef06?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
            <guid isPermaLink="false">https://medium.com/p/cf494c5ef06</guid>
            <category><![CDATA[dreams]]></category>
            <category><![CDATA[museums]]></category>
            <category><![CDATA[architecture]]></category>
            <category><![CDATA[art]]></category>
            <category><![CDATA[design]]></category>
            <dc:creator><![CDATA[Lidia Manolova]]></dc:creator>
            <pubDate>Sun, 26 Nov 2017 13:35:08 GMT</pubDate>
            <atom:updated>2017-11-26T13:35:08.390Z</atom:updated>
            <content:encoded><![CDATA[<p>Muses and Museums</p><p>What do we talk about when we talk about museums today? Is it art, architetcture, ideologies, politics, money or personalities? Let’s take a look at three of the most ambitious museum projects of our century — the <a href="https://fr.wikipedia.org/wiki/Fondation_Pinault">Pinault Museum </a>at the historic <a href="http://www.palazzograssi.it/en/about/bourse-de-commerce/">Bourse de Commerce</a> building in Paris (plans were announced in July 2017); the <a href="http://www.louvreabudhabi.ae/">Louvre Abu Dhabi</a>, long awaited and set to open for visitors on 11 November; and the three year old <a href="http://www.fondationlouisvuitton.fr/">Fondation Louis Vuitton</a>, proof that Paris, art, architecture and fashion can be forever reinterpreted.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*1qPCxKMVoQukOKAH_933uw.jpeg" /><figcaption>Abu Dhabi Louvre / Architect Ateliers Jean Nouvel</figcaption></figure><p>While they differ conceptually– and in terms of curation, operation and funding (Francois Pinault’s future museum is a private investment; Bernard Arnault’s Fondation Louis Vuitton is partially state funded, and the Louvre Abu Dhabi is a collaboration between the governments of France and the United Arab Emirates)– all three museums have one thing in common: they are dreams come true. Created to be meeting points of past, future and present, places where history collides with the context of the now, where East meets West, and religions and ideologies coexist harmoniously. Their architectural silhouettes alone have set new worldwide cultural benchmarks. Even if only for — and for their legendary creators, <a href="https://archinect.com/gehry">Frank Gehry,</a> <a href="http://www.andotadao.org/">Tadao Ando </a>and <a href="http://www.jeannouvel.com/">Jean Nouvel</a>– these new museums will always stay relevant.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*OKTPt4RmvAI3YZqJgmomgw.jpeg" /><figcaption>East-West Cup at the future Pinault Collection, ParisPhoto: © Artefactory Lab; Tadao Ando Architect &amp; Associates; NeM / Niney &amp; Marca Architects; Agency Pierre-Antoine Gatier / Courtesy of Collection Pinault</figcaption></figure><p><strong>Bourse de Commerce Paris</strong></p><p><em>„Със създаването на този музей аз започвам да пиша нова страница от моя културен проект, чиято цел е да споделя страстта си към съвременното изкуство с колкото може повече хора. Тази история започна във Венеция преди 10 години, когато отворихме Palazzo Grassi и Punta della Dogana. Включих цялото си семейство в този проект и специално моя син Франсоа-Анри и вярвам, че този музей ще затвърди водещото място на Париж на световната арт сцена“.</em></p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*x_UlZFENyjvjQWtj-PScJA.jpeg" /><figcaption>Франсоа Пино и архитектът на бъдещия музей на Fondation Francois Pinault Paris — Тадао Андо</figcaption></figure><p>Франсоа Пино има за какво да се вълнува, когато обявява пред света началото на нещо наистина значимо. Един от най-влиятелните колекционери на съвременно изкуство, притежател на над 3000 творби, отдавна мечтае те да акостират в родния му град. Собственикът на <a href="http://www.kering.com/">Gucci Group</a> (Gucci, Saint Laurent, Bottega Venetta, Boucheron и др.), на аукционната къща <a href="http://www.christies.com/">Christie’s </a>и глобален лидер в луксозния сектор съзнава огромната отговорност пред парижани, Франция и света, която поема с реконструкцията на един от символите на Париж — Bourse de Commerse.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*WLuBlIm3kQiXkeYVIR1sDw.jpeg" /></figure><p>Емблематичната историческа сграда от XVI век с перфектна кръгла форма, увенчана с купол първоначално е била стокова борса, както показва буквалният превод на името й. Колкото и грижи да полага градът за нея, тя постепенно запада и само нов проект, който внимателно ще възстанови оригиналните детайли и ще й даде нов смисъл, може да я върне към живот. Париж отдава сградата на фондацията на Пино за срок от 50 години (тя, разбира се, не може да бъде придобита от частно лице). И отново японският архитект Тадао Андо е този, на когото Пино поверява архитектурата на бъдещия музей. Заедно с младите архитекти от <a href="http://.nemarchitectes.com/">студио NeM</a> Андо ще създаде един нетрадиционен музей за съвременно изкуство, който ще показва не само творби, но и отношение към света.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*z3FgSUy94OuVyWFs8h2aiw.jpeg" /><figcaption>Бъдещият музей Bourse de Commerse в Париж е замислен като “фундаментално емоционално пространство” по думите на архитект Тадао Андо</figcaption></figure><p>„Във време бурно откъм събития, предизвикващи безпокойство и несигурност за бъдещето, а хората и държавите са разколебани в собствените си ценности, Франсоа Пино започва да строи нов музей в Париж“, казва Тадао Андо. И предлага дизайн, който ще бъде „фундаментално емоционално пространство“. Във <a href="http://www.palazzograssi.it/">Венеция </a>архитектът вече е доказал, че е един от малкото, които могат да създадат деликатен диалог между миналото и бъдещето, архитектурата и нейния контекст (в противен случай, по думите на Норман Фостър, архитектурата прилича на червило върху лицето на горила). За Bourse de Commerse Андо предлага възстановяване на всички забележителни елементи на сградата — вътрешни стени, фрески, скайлайт и изцяло нов дизайн на вътрешното пространство. Проектът предвижда добавяне на цилиндър от бетон под ротондата, в който на три нива ще бъдат организирани изложбените пространства. Посетителите ще могат да „изследват“ виещите се пътеки под купола, покрай стените с фрески, през различните галерии, и да видят не само изкуството, но и сградата отвътре по съвсем нов начин. „С диаметър от 30 м и височина 9 м, със стени от бетон, цилиндърът ще даде форма на централното изложбено пространство, включвайки и аудиториума на подземното ниво“ казват архитектите от NeM и допълват, че новият музей на Пино <em>е „метафора за начина, по който може да се интерпретира историята и да се преоткрива съобразно новата архитектурна логика“.</em></p><p>Датата, определена за отварянето на музея, е началото на 2019 г.</p><p><strong>Fondation Louis Vuitton — Two Men, One Dream</strong></p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*xB8MMaT8P7-dFHuUFJWVCA.jpeg" /><figcaption>Fondation Louis Vuitton. Архитект — Франк Гери/ photo@Iwan Baan</figcaption></figure><p>Париж е град с голямо сърце и в него има място за всички — особено, когато му подаряват шедьоври. Не по-малко богат, с не по-малка страст към съвременното изкуство и архитектура, не по-малко амбициозен, Бернар Арно, президентът на фондация Louis Vuitton и собственик на <a href="http://www.lvmh.com/">LVMH Group</a> през 2014 г заявява: <em>„Мечтата ми стана реалност</em>“. Музеят на Фондацията е открит, а архитектурата му е впечатляваща. <em>„Франк Гери е един от великите архитекти на нашето време и аз знаех, че той ще приеме предизвикателството да проектира този великолепен паметник на архитектурата на 21 век.“</em> казва Арно по време на откриването. Идеята се ражда още през 1990 г., типично по френски, по време на обяд — колекционерът е поканил Жан-Пол Клавери, тогава съветник на министъра на културата на Франция. За Арно има само едно място на света, където да реализира мечтата си — Париж. Фондацията му отдавна притежава място на границата на Булонската гора и парка Jardin d’Ácclimatation — любимо място за развлечения на парижани от векове, което пази духа на късния 19 век с павилионите от метал и стъкло, построени от Наполеон III, бившата зоологическа градина и растенията от цял свят. Постигнато е споразумение с управата на града Фондацията да ползва 10 дка от парка, върху които да построи музей за съвременно изкуство за срок от 55 години. После музеят става собственост на града. След като посещава Билбао и вижда Guggenheim, Бернар Арно възкликва: <em>„Как е възможно някой да създаде нещо толкова невероятно? И на всичко отгоре — да го построи?“</em> На връщане към Париж той иска да види Франк Гери колкото може по-скоро. Само след няколко месеца архитектът е запълнил скицника си с рисунки, направени по време на единайсетчасовия му полет Париж — Ню Йорк.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*QvHbHQvKI4bZQJCN4Ishjg.jpeg" /><figcaption>Източната фасада на Fondation Louis Vuitton</figcaption></figure><p>Разположен на границата на парк и гора, музеят FLV общува с природата, с историята на мястото, със стогодишните дървета наоколо. Франк Гери проектира сграда, напомняща огромен кораб с развети платна — 12 панела от стъкло, които обгръщат обема на изложбеното пространство. Водната площ, създадена като част от концепцията, отразява архитектурния обем, а играта с дневната светлина и околния пейзаж създават усещането за мираж, за деликатно видение, което може да отплува всеки миг… Единайсет галерии (7000 кв.м) са посветени на постоянната колекция и гостуващи артисти и изложби, аудиториум, музей за деца, музикални събития, а от терасата се открива прекрасна гледка към Париж и околностите.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*ehppec6cPDk8dgOHapyvFQ.jpeg" /></figure><p>Мечтата на Бернар Арно привлича парижани и посетители от цял свят и дава мощен заряд на туризма и икономиката не само в западната част на града, но и за цял Париж. /<a href="http://www.fondationlouisvuitton.fr/">www.fondationlouisvuitton.fr</a></p><p><strong>Louvre Abu Dhabi — Rain of Light</strong></p><p>През последните дни на септември 2017 една снимка обикаля глобалната социална мрежа — огромен, бял, подобен на дантела купол на фона на Арабско море. Противоречив, скандален и много, много скъп, <a href="http://www.louvreabudhabi.ae/">Louvre Abu Dhabi </a>е на финалната права преди откриването си — след забавяне от пет години (кой да предвиди, че цената на петрола ще падне от 100 на 30 долара за барел?). Към това се прибавя възмущението на френската арт общественост от „продажбата“ на името Louvre (за срок от 30 години), както и огромните цифри около сделката с Абу Даби. Най-богатият петролен град в света обаче има амбицията да се превърне в център на изкуствата не само за Близкия Изток, вместо славата му да се крепи на небостъргачи и молове.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*JRyi0XQ9kcHLnnxXe4PsLg.jpeg" /><figcaption>The poetry inside Louvre Abu Dhabi by Jean Nouvel</figcaption></figure><p><em>„Музеят въплъщава идеята за диалог между културите, показвайки изкуство с историческо, културно и социално значение през различни епохи и цивилизации“</em>, обяснява сайтът му. Макар и по не дотам приятни причини, моментът за този мост между Изтока и Запада е твърде подходящ — с надеждата, че сближаването на културите и изкуствата на двата свята е единствен начин да се разберат и приемат взаимно. Дълго време освен кралското семейство Ал Нахайан и архитектът на сградата Жан Нувел тези, които са влизали в музея, се броят на пръсти. Отвън се вижда искрящия под слънцето купол, който покрива като тента огромната площ на музея — всъщност, Лувърът в Абу Даби е „град-музей“. Състои се от 55 сгради, разположени под 180 м широк купол, видим откъм морето, околностите и града. Жан Нувел се вдъхновява от традиционната арабска архитектурна култура — медината (покрит пазар) и покривите на къщите от сплетени палмови листа.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*F3z-Sq4w84IQTI9K-zpkhw.jpeg" /></figure><p>Прилагайки контекстуалния подход, той превръща белия „покрив“ в сложна дантела от геометрични фигури, разположени под различен ъгъл, в осем нива едно под друго. Светлината, проникваща през пластовете, създава магическо усещане за „дъжд от лъчи“ — различна в различните часове на деня, идваща и изчезваща, динамично променяща атмосферата във вътрешността на музея. Куполът се поддържа само от 4 невидими колони — конструкция, която създава илюзията за плаващ във въздуха обем (който всъщност тежи 12 000 тона — два пъти колкото Айфеловата кула). Една от най-поетичните сгради на Жан Нувел, <a href="http://www.louvreabudhabi.ae/">Лувърът в Абу Даби</a> създава връзка между морето, небето, земята, слънцето и сградата. Що се отнася до изкуството в него, то изследва концепции като религия, търговски обмен, открития, ролята на индивида в историята, а също и теми, свързани със съвременността и глобализацията. Освен собствената си ценна колекция, музеят ще отвори с 300 творби, наети от парижкия Лувър. Във всеки случай архитектурата ще бъде преживяване, не по-малко силно от изложеното в музея изкуство — и светът го дочака с притаен дъх.</p><p><a href="http://theartnewspaper.com/video/look-inside-the-louvre-abu-dhabi">http://theartnewspaper.com/video/look-inside-the-louvre-abu-dhabi</a></p><img src="https://medium.com/_/stat?event=post.clientViewed&referrerSource=full_rss&postId=cf494c5ef06" width="1" height="1" alt="">]]></content:encoded>
        </item>
        <item>
            <title><![CDATA[ИКЕА 2018 — What a News!]]></title>
            <link>https://medium.com/@lidiamanolova/%D0%B8%D0%BA%D0%B5%D0%B0-2018-what-a-news-16bb89fb7624?source=rss-92ebf6f629b------2</link>
            <guid isPermaLink="false">https://medium.com/p/16bb89fb7624</guid>
            <dc:creator><![CDATA[Lidia Manolova]]></dc:creator>
            <pubDate>Sun, 27 Aug 2017 17:07:19 GMT</pubDate>
            <atom:updated>2017-08-29T10:47:17.649Z</atom:updated>
            <content:encoded><![CDATA[<figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/600/1*_w2bDAnGDrq343urlzP5wA.jpeg" /></figure><h4>Поне 10 неща искам да сложа в новата чанта FRACTA на ИКЕА тази есен. Ето защо.</h4><p>Преди няколко дена от ИКЕА ми изпратиха новия си <a href="http://www.ikea.bg/katalog-ikea/">каталог </a>и ако някой ме попита какво чета напоследък, признавам, че той е настолната ми книга. Първо, защото след всички новини около новите колаборации на бранда с английския дизайнер <a href="https://www.tomdixon.net/">Том Диксън </a>и датското студио <a href="http://hay.dk/">HAY </a>бях любопитна да видя как продуктите на тези сътрудничества ще се впишат в каталога. И второ, след като стремително завъртя посоката към едно, бих казала, здравословно, реалистично и позитивно отношение към интериора с темата <strong><em>#МЯСТОЗАЖИВОТ</em></strong>, няма как да не сме нетърпеливи да видим какво точно има предвид ИКЕА:</p><blockquote>Да погледнете отвъд стените и да не им позволявате да определят как ще изглежда домът ви… да се запитате кои са нещата, за които искате повече място е живота си — приятелите, семейството, природата, почивката, или просто място, в което да не правите абсолютно нищо.</blockquote><p>Харесвам темата. Още повече, че тя е добре защитена с новата посока на представяне — съдържанието е обогатено със статии, напомнящи списание за интериори, идеи за декориране, съвети „как да..“ (дори примери how to hack IKEA’s Furniture!) и лични истории, които няма да разкривам още… Това определено ще държи каталога на много нощни шкафчета през цялата година — заедно с новите продукти, чиято поява в шоурума чакаме с нетърпение. Дори да нямаме нужда от нов диван (макар че разтегателният <a href="http://www.ikea.com/gb/en/this-is-ikea/newsroom/press-room/">YPPERLIG </a>на датското студио HAY ме кара да се замисля), много от мебелите и аксесоарите си струват като част от личната ни колекция дизайнерски предмети от ИКЕА.</p><p>Избрах <em>най-интригуващите и вдъхновяващи</em> според мен страници от каталога — не всички от тях са отбелязани с оранжевата точка <strong><em>ново </em></strong>и не всички са подписани от известни дизайнери. Но всички ни казват едно — в живота има много място за нещата, които обичаме.</p><p><strong><em>YPPERLIG</em></strong><em>, колекция мебели и аксесоари (над 30), създадени в сътрудничество с датското студио HAY. Повече ИКЕА или повече HAY? Във всички случаи — повече добър дизайн на достъпна цена. Очакваме ги в ИКЕА през октомври.</em></p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*UPQtzx8b6MchvAd-xqg8aw.jpeg" /><figcaption>Част от колекцията YPPERLIG</figcaption></figure><blockquote>Още от колекцията YPPERLIG — скандинавската идентичност е най-ясна в детайлите.</blockquote><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*Kv9SehYIASh-2FFu92RwEA.jpeg" /><figcaption>Свещници и кутии от прахово боядисан алуминий YPPRLIG</figcaption></figure><p><strong><em>Столът за трапезария ODGER</em></strong> e направен от сплав — дървесина и пластмаса. Видях го по време на Democratic Design Day миналото лято и <a href="https://www.dezeen.com/ikeafestival/">IKEA FESTIVAL</a> в Милано през април 2017 — лек, удобен, елегантен силует, напомнящ дизайн иконите от 50-те.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*UIKhskxYUGdXaL6QD5jFCw.jpeg" /><figcaption>Стол за трапезария ODGER, дизайн Й. Льофгрен / Й. Петерсон</figcaption></figure><p><strong><em>VEDBO </em></strong>е едно от новите приятни попълнения за дневната — кресло, чийто дизайн е чисто обещание за <a href="http://hyggehouse.com/hygge">hygge</a>.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*oJvV218D1fDlnVV942yr4g.jpeg" /><figcaption>Стол VEDBO , дизайн Франсис Кайует</figcaption></figure><p>В колекцията <strong><em>STOCKHOLM </em></strong>рядко има нещо, което да не заслужава внимание, но този шкаф от ратан и масивна дървесина <em>(нов продукт</em><strong><em>)</em></strong>наистина е обект на желание.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*GOn4YZQ1thjyTujXXYMaCg.jpeg" /><figcaption>STOSKHOLM 2017, дизайн Нике Карлсон</figcaption></figure><p>Етажерка с място за работа — <strong><em>SVALNAS </em></strong>изразява много от идеите за ИКЕА за мултифункционални мебели, които заедно с това са красиви, леки, екологични и приспособяващи се според нуждите.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*ZP0-BLfC9G-0dEjwRfpDGA.jpeg" /><figcaption>SVALNAS е от бамбук и прахово боядисана стомана</figcaption></figure><p>Комплектът прибори за хранене <strong><em>TILLAGD </em></strong>e един от абсолютните фаворити в новия каталог — името може да не запомним, но няма как да пропуснем неустоимия дизайн. От неръждаема стомана, с розово-медно покритие, 24 бр. за 99,90 лв.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*PHYff2hZ3u2JQ6VYfFyLfw.jpeg" /><figcaption>Приборите TILLAGD са дизайн на Арън Пробин</figcaption></figure><p>Въпреки че не я открих в каталога, настолната лампа <strong><em>FADO</em></strong> в новия й вариант — от опушено прозрачно стъкло с LED осветление определено е обсебваща — дизайн в стила на 50-те, много семпла, непретенциозна и абсолютно неустоима. Освен това ми напомня BULB на <a href="https://www.ingo-maurer.com/en/products">Инго Маурер</a>.</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*AZMTRiWPo4Mh4k4QW2WVuQ.jpeg" /><figcaption>FADO table lamp</figcaption></figure><p>Беше ясно, че <strong>DELAKTIG</strong>, диванът, който е резултат от съвместната работа на ИКЕА с дизайнера <a href="https://www.tomdixon.net/">Том Диксън</a> — и от неговата работа със 75 студенти по дизайн, няма да е просто диван. И ето — определят го като <em>платформа, т.е продукт, който може да се променя, разширява, разнообразява с различни аксесоари. Том Диксън споделя, че е бил вдъхновен от обществото на ИКЕА хакерите, така че DELAKTIG е предизвикателство към тези, които искат да го имат. Очакваме го в шоурума през февруари 2018.</em></p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*8lFo9FPRi_hDLMswtuivhQ.jpeg" /><figcaption>DELAKTIG, дизайн Tom Dixon. Oблегалката и подлакътникът могат да се разместват; може да се добави помощна масичка и лампа върху рамката на дивана</figcaption></figure><p>Може би това е снимката, която изразява цялостния дух на каталога. Животът може и да не е винаги в розово, но дневната с розови стени винаги е утеха -:)</p><figure><img alt="" src="https://cdn-images-1.medium.com/max/1024/1*z3fSTqUalDFjvzJnTgawrg.jpeg" /></figure><iframe src="https://cdn.embedly.com/widgets/media.html?src=https%3A%2F%2Fwww.youtube.com%2Fembed%2F8IJzYAda1wA%3Ffeature%3Doembed&amp;display_name=YouTube&amp;url=https%3A%2F%2Fwww.youtube.com%2Fwatch%3Fv%3D8IJzYAda1wA&amp;image=https%3A%2F%2Fi.ytimg.com%2Fvi%2F8IJzYAda1wA%2Fhqdefault.jpg&amp;key=a19fcc184b9711e1b4764040d3dc5c07&amp;type=text%2Fhtml&amp;schema=youtube" width="640" height="480" frameborder="0" scrolling="no"><a href="https://medium.com/media/66b46ae1a03650e099993234cc3451c3/href">https://medium.com/media/66b46ae1a03650e099993234cc3451c3/href</a></iframe><img src="https://medium.com/_/stat?event=post.clientViewed&referrerSource=full_rss&postId=16bb89fb7624" width="1" height="1" alt="">]]></content:encoded>
        </item>
    </channel>
</rss>